от Триша Кнут, превод Елена Енева

CharlieKnuth-300x199Това се случи преди две зими. В един ден точно като днешния – ветровит, студен, снеговит, в който нямахме какво да правим. Съпругът ми беше на работа целия уикенд и децата искаха да излязат от къщи. Решихме да се качим в колата, облечени дебело и да посетим Фермерския пазар, който се провеждаше в МОЛ-а в центъра на Епълтън.

Излизанията сред обществото винаги са стресиращи събития. Не за децата, а за мен. За мен е важно да се опитваме да се забавляваме (децата, разбира се) без оглед на обстоятелствата, а това означаваше да игнорирам много въпроси и погледи от любопитни непознати.

При ЕБ е изключително трудно да се балансира изяждащата времето ежедневна грижа за раните и отделянето на време за живот. Ако въобще искахме да се позабавляваме, превръзките и банята трябваше да почакат. Миризмата на псевдомонас и стафилококи щеше да съпровожда Чарли където и да отидем.

Чарли често се чешеше по лицето и врата, докато пътувахме с колата, а аз безпомощно карах и се опитвах да се съсредоточа върху пътя. Когато пристигнахме на Фермерския пазар вратът и брадичката му бяха претрити до месо и кървяха. Кръв и лимфа попиваха във фанелката му и по превръзките на ръцете, които беше ползвал за шкурка, с която да остърже дълбокия си и ненаситен сърбеж.

Бяхме стигнали в МОЛ-а и трябваше да взема решение дали просто да се завъртим и да се върнем в къщи, или да не обръщаме внимание на погледите и да продължим напред. Днес не смятах да наказвам здравите си деца, като ги подкарам обратно към дома. Затова влязохме.

Бутах Чарли в количката му през тълпата и се забавлявахме да разглеждаме домашната козметика, сосовете, шаловете, бижутата и печивата. Доста добре успявах да не обръщам внимание на ужасените изражения на някои лица. Обикновено това бяха лицата на жени. На майки и баби. Напълно разбираемо, но това не правеше нещата по-лесни за нас.

Мъжете обикновено сръчкваха съпругите си или дори нарочно минаваха покрай нас, като се правеха, че гледат нещо друго, а аз си знаех, че минават да огледат „онова дете в количката“. Винаги съм предпочитала някой директно да дойде и да ме пита какво му е, отколкото да ни подминават и да гледат невярващо. Винаги съм била чувствителна към начина… и тогава стигнахме до последния щанд със зеленчуци.

Мъжът зад него продаваше картофи, моркови, салати. Поздрави ни и беше първият за деня, който поведе разговор с нас без да се шокира, задава въпроси или гледа стреснато. Купихме малко зеленчуци и си тръгнахме. Той обаче ни настигна. Коленичи насред тълпата и заговори на Чарли. Попита ме дали вярвам в силата на молитвата. Изглежда не забелязваше доста голямата група зрители, които ни бяха заобиколили. Попита Чарли дали може да подържи ръката му.

По него време Чарли не даваше никой да го пипа. Толкова се страхуваше… толкова се страхуваше някой да не го нарани, че не понасяше непознати да го приближават. Обикновено почваше да крещи „млъквай!“ или „махай се!“, но тогава протегна ръка към човека.

Мъжът се помоли за Чарли. Когато свърши, го погледна и каза „Чарли, ти ще си добре. Ще се оправиш.“ Макар че Чарли беше само на 3 години, той погледна човека в лицето и каза със сладък глас „ОК“.

Никога не забравих този момент и този непознат…

Ако си някъде там и четеш това, знай че действията ти през него ден повлияха на живота ми. Мисля за теб често. Благодаря ти за искреността и състраданието!

–––

Днес Чарли е в много по-добро състояние, благодарение на трансплантацията на стволови клетки, която му беше извършена в Университета в Минесота.